– Как се чувствате в днешния свят на война, която сякаш ни сполетя от нищото?
– Притеснена като всеки нормален човек! Притеснена съм от грешните политики, които се водят на световно ниво. От това, че през 2022 година нещата се решават все едно никога не сме преживели Първа и Втора световна война. Как може човечеството да не се развива! Защо развиваме само технологиите, а ние не мърдаме като мислене. Спрели сме и това много ме притеснява.
– А защо, какъв е отговорът ви?
– Нямам! Ако знаех, бих поискала телефона на Путин да му обясня. Но той не e единственият виновен. Грешната политика на Америка също изнерви и форсира нещата, за да се стигне до тези глупости.
– Виждаме и големия губещ – обикновеният човек…
– Естествено. Това е тотално безобразие. Трябваше да бъде направено всичко възможно за решение на ниво преговори.
– Много дойде на света – две години ковид и за капак война. Как се справяте в личен план?
– Гледам да се справям. Такива са обстоятелствата и трябва да запазя психиката си здрава, защото пандемията ограничи страшно работата ни. Не пострада само нашият сектор, разбира се. Но в един момент ние буквално спряхме да дишаме. За един дълъг период просто спряхме генерално! През цялото време се занимавах с това да запазя психиката си здрава.
– Как се справихте?
– Успешно. Намирах работа за мозъка си. Като истински телец правех планове за всеки ден, за да мога в края му да направя равносметката, че не се е изнизал напразно от живота ми. Нямаме право на празни дни. Както се разбра, животът е прекалено кратък. Когато си на 20 години, не го виждаш. Постепенно осъзнаваш, че трябва да се концентрираш върху важните неща.
– Ваши колеги споделят, че е било потискащо и след отварянето на театрите да играят пред една трета пълна зала, после половина…
– Да, никак не е приятно. Бяха 30, после 50 процента, после пак 30. Накрая всички станахме крачещи проценти в този живот. Едно представление е обмен на енергии между нас актьорите и публиката. Театърът е живо изкуство. Ние и публиката съпреживяваме всяка история – смеем се, плачем, затъваме, променяме, излитаме. Зависи от спектакъла.
– В момента човек трудно намира билети дори седмици напред за „Майсторът и Маргарита“, където играете?
– Радвам се, че е така. Радвам се за Младежки театър, който направи този нелек спектакъл в това нелеко време. Благодаря на публиката, която пълни салоните ни.
– В контекста на сегашното време авторът на „Майсторът и Маргарита“ – Михаил Булгаков, е роден в Киев, крие се от болшевики, после се мести в Москва, репресиран е…
– Не може да си мислим, че нашата съдба е най-тежката в историята на човечеството. То е преминало през всякакви изпитания. Въпросът е да останем разумни. Пандемията показа как в паниката лесно може да възродим тоталитарното, авторитарното.
Сега се дискутира дали тези мерки са били адекватни, дали са свършили работа. А ние много бързо им се подчинихме. Много странно същество се оказва човекът. Лесно се връща към тези тоталитарни навици.
– Как приемате ролята на Воланд – Сатаната?
– Като всяка друга роля. Информирам се, хвърлям се и си изработвам ролята. Това е роля, мъжка, женска – мен ме интересува какви са целите и задачите на героя, защо е тук, какво иска да постигне, през какво минава.
– По-трудно ли е в театъра от киното, може би тъп въпрос, но не съм играл и в училищна трупа?
– Да, тъп въпрос е (смее се). И в двете е трудно, но зависи от много неща. Лесно е, когато работиш с добър текст, с добра драматургия. Ето, „Майсторът и Маргарита“ – великолепната драматизация на режисьора Николай Поляков. Ти просто стъпваш отгоре и уплътняваш образите. Когато драматургията не е на ниво, започват едни мъки. Тук какво да променим, как да го завъртим. Добрият текст е основата. После идва режисьорът, много е важно какво иска. Ако всички в екипа успеем да нацелим посоката му, нещата се случват добре. Един куц кон да има – и нещата не вървят.
– Какво ви кара да приемате една роля, не сте актьор, който ще се хване със случайни неща?
– На първо място ме вълнува текстът. После следват всички изброени обстоятелства по-горе.
– По същия начин ли разсъждавахте година-две след завършването на ВИТИЗ, сега НАТФИЗ?
– Всъщност, аз бях от поколението, което започна във ВИТИЗ и завърши НАТФИЗ. Тогава се чудех дали ще имам въобще предложения за работа. Сега се чудя дали ще успея с всичко. Разликата е сериозна (смее се).
– Актьорският клас, който сте завършили, е пълен с известни имена освен вас – ще спомена само Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Мариус Куркински, Стефка Янорова, Лилия Маравиля…
– Всичко се дължи на погледа на професор Азарян. Той събра този клас. Той е основната причина. Тогава се явяваха по 3000 души за 30 места, нещо такова. От всички хора той е отсял нас. Както самият каза при завършването – „Успяхте да ме излъжете, да се докажете пред мен. Сега трябва да го направите с целия останал свят“. Абсолютно всеки от нашия клас е в професията по един или друг начин. При това са имена, с което се гордея.
– Поддържате ли контакти?
– Да, чуваме се, ходим да се гледаме, въобще – приятно ни е заедно.
– Асистент на професор Азарян тогава е Тодор Колев?
– Да, отначало Тодор Колев ни беше асистент, но после замина културно аташе в Канада и дойде Поляков, режисьорът на „Майсторът и Маргарита“.
– Какво по-особено притежаваше Тодор Колев, безспорно голяма личност?
– Неговата харизма ни залепваше за столовете. През цялото време, докато той водеше часовете, ние не бяхме на себе си от щастие. Ставаше нещо като негов моноспектакъл – да наблюдаваш всеки жест, да чуваш всяка дума на този голям актьор. Аз не знам дали всеки път съм го чувала, защото го гледах ей така, в захлас.
– Приемате ли за нормално явяването на кастинг, доколкото знам, е практика дори при най-големите холивудски звезди?
– Напълно. Колкото и да ни познават режисьорите, биха искали да ни видят как стоим с колега, с когото до този момент не сме работили.
– А чувствате ли се отново като на изпит в НАТФИЗ?
– Явяването на кастинг е направо втора професия. С годините се научих за кратко време да показвам повече от себе си. В началото напрежението пречеше. Когато си по-спокоен, толкова по-добри неща вадиш от себе си.
– Ясно кои са били учителите ви, но кои са те сега и продължавате ли да се учите?
– Аз не знам професия, в която човек да не продължава да се учи. Освен ако някой не е решил, че е бог. Животът те принуждава, раждат се нови неща, идеи, за които не си чувал. Не е лошо да се ъпгрейднеш. Аз съм от гледащите актриси. Случва се да имам 6 дни поред представления и на седмия да отида да гледам колеги.
Продължавам да се уча и през различните режисьори, с които работя. Един нов текст също може да ти покаже неща, за които не си се досещал. Както казваше професор Азарян – „В нашата професия трябва да ти остане детското любопитство“.
Затова е и интересна, защото не вършим едно и също нещо от 9 до 17 часа пет пъти седмично. Всеки ден е различен. Това ни държи в кондиция. Ние работим в неравноделен ритъм. Може да работим поредни дни от от 6 сутринта до 11 вечерта, а после да имаме дни без никакъв ангажимент.
– Озвучавате документален филм за Гео Милев, който излезе наскоро. Как се впуснахте в тази необичайна роля?
– В България има много личности, за които могат да бъдат направени чудесни произведения на изкуството. Било книга, музика или филм. Когато режисьорът Костадин Бонев ми се обади и поиска да запиша гласа зад кадър, нямаше как да не отида! Гео Милев е това! Въобще, трябва да се взрем повече в личностите, които имаме.
Така че с удоволствие се пуснах в това предизвикателство. Даже се притеснявах дали ще се получи добра симбиоза между трептенията на моя глас и картината така, както я вижда Константин Бонев.
– Как обича да разпуска Койна Русева извън доста натоварения професионален живот?
– Обичам да мълча. Искам да си запазя в преносен и в буквален смисъл гласните струни (смее се). По цял ден говоря – репетиции, представления, снимки. Тишината ми действа много добре напоследък. Намалявам осветлението, паля свещи, защото очите ми са изтормозени от прожектори и взиране в светлото бъдеще (пак се смее).
– Гора? Море? Или една седмица на брега и една на планината?
– Обичам природата във всичките й измерения. Морето и планината са различни любови. Планината е тишина. Морето е абсолютният безкрай, дълбина, която едновременно те плаши и привлича.
– Дразнят ли ви сравненията с Шарън Стоун или Марлене Дитрих?
– Вижте, аз работя актриса. Не се дразня. Непрекъснато го оборвам с моите роли. Вървя по мой път, пък ако някой иска да ме сравнява, нека ме сравнява. А и не ме оприличават с актьори, които не уважавам или не харесвам. Шарън Стоун Марлене Дитрих, прекрасни актриси!
– Как се справяте с този огромен интерес на феновете?
– Спирам, снимам се, усмихвам се. Вниманието на хората ми е приятно. Те разбират, когато съм със своите демонски настроения. Подминават, когато гледам лошо. Все пак не всеки ден ми е чудесен.
в. „Марица“
