– Г-н Василев, едва ли има българин който да не ви познава като актьор, но вече е факт и първата ви авторска изложба. Тя така се и нарича – „Първа изложба“. Ще ни въведете ли в залата?
– Изложбата съдържа около 30 работи. Изключително разностилна е, както и цялото ми така наречено творчество досега. Аз нямам стил и нямам намерение да се спирам на нещо определено. Любимият ми герой Дон Кихот го представям само с един триптих и още едно платно, иначе всичко останало са различни сюжети, непоказвани досега. В общи линии – борбата на доброто с лошото, при мен нещата са прости. Мога само да добавя, че във всяко добро има малко лошо и обратното – във всяко лошо има нещо не толкова лошо…
– Защо избрахте Пловдив за официалния си дебют като художник?
– Освен че атмосферата е прекрасна – Пловдив според мен е българският град за култура, благодарение на тамошната галеристка Радост Коцева аз започнах отново да рисувам. Ако не беше тя да ми предложи, нямаше да го направя, затова съм й изключително признателен. Дори вече да нямам нужда от изложба, защото продавам във Фейсбук, аз го дължа на тая прекрасна галерия U P.A.R.K. Просто Радост видя две картини, които бях приготвил за подарък на мои приятели новодомци, и каза: „А! Искаш ли да направим изложба?“. В началото аз се дърпах, ясно е защо – защото се страхувах дали въобще ще мога да нарисувам 25 работи, колкото е минимумът за изложба. После се оказа, че за месец станаха не 25, а 42. Трябваше да открием изложбата на 10 декември, но заради пандемията затвориха и държавата, и галериите. Тогава на Радост й предложих да опитаме в нета и ако случайно картините не вървят, да не заемаме място в галерията. Тя се съгласи и настана този бум в Мрежата, от който най-изненадан се оказах аз…
– Амплоато ви на живописец е сравнително отскоро публично известно. Кога открихте тази страна от творческата си същност?
– Много ми е смешно като ми говорите така – „живописец“… Отдавна беше. Аз винаги съм рисувал. Просто съм го правил за приятели. С маслени бои работех, доколкото си спомням, от VI-VII клас. Ходех и си купувах тубички. Има една картина, която е в къщата на майка ми, правена когато вече бях съзнателен, около VIII клас, 1979-80 г., нещо такова. Последната картина от оня т. нар. първи период, с маслото, е някъде от 1991-ва. Скоро ми я пратиха на снимка и, както каза една приятелка: то стилът ти не се е изменил много. Което ми е странно, защото не смятам, че изобщо имам стил…
– Тези майсторски платна, които виждаме, определено не са на новак в изобразителното изкуство…
– През живота си много нещо съм изгледал. В началото съвсем съзнателно имитирах Пикасо. Много обичам и импресионистите – говоря за много, много, много. И явно тия неща са останали в главата ми. Вече не имитирам никого, но мои приятели ми казват – това прилича на тоя, онова прилича на оня, тука има малко от палитрата на Гоген, там имаш нещо от Дали, другаде виждаме малко Ван Гог, такива работи… Вероятно всичко е вътре в мен и излиза. Аз не страдам от това. Както вече казах, не смятам, че имам стил и нямам и намерение да имам, така че само може да е комплимент за мене, че „виждат“ някои от големите художници в моите платна.
– Какъв бяхте като тийнейджър, когато започвахте – екстроверт комедиант или интроверт рисувач?
– Най-екстровертният тийнейджър, който можете да си представите на света. Не давах думата на никого. Бяхме много задружна компания и продължаваме да сме такава, да се виждаме, да си говорим за живота. Има само един художник между тях, но и той не работи по предназначение, не се издържа от това, рисува за удоволствие. А всички останали са каквито се сетите: от лекар през спец-полицай и нататък проектанти имаме, учителки имаме, прекрасни добри хора са. И всъщност това беше най-ценното в моето детство – бяхме изключително задружни и сами се учехме от живота кое е добро и кое лошо.
– Имахте ли колебания по кой път да поемете, когато трябваше да избирате професия?
– Никога, никога! Винаги съм смятал, че трябва да стана актьор – това е била моята мечта. След като я осъществих, имах друга мечта – да снимам филми. Всичко е било свързано само и единствено с актьорството, абсолютно всичко. Другото го правех през останалото време. Но когато започнах да правя театър, тогава се налагаше и да се рисува, защото си правехме декорите съвсем сами. Това е пак вид споделяне на идеи…
– При това споделяне имали ли сте куриозни случки в отношенията с четката и палитрата?
– Най-смешното е от сега, от септември месец, когато започнах да рисувам с акрил за първи път през живота си. Аз не бях пипал такова нещо на водна основа и, като започнах да работя, започнах така, както се работи с масло. И докато се обърна, се оказа, че боята съхне. Викам: опс, явно съм купил развален акрил… Това беше една от най-комичните ситуации. След което звъннах един-два телефона, беше ми разяснено поведението на тази боя. А и с времето разбрах свойствата й, ориентирах се в нейните качества – аз имам голям усет, който съм наследил от баща ми, към всякакви материали: строителни, художествени. Бързо разбирам кое за какво служи, как се употребява и как може да се смесва… Сега в изложбата всичко е акрил. Откакто съм почнал „втория период на художника Василев“, не без ирония го казвам, рисувам само и единствено с акрил. От септември досега съм нарисувал около 240 картини. Не мога да ползвам масло заради миризмата на терпентин – аз рисувам в хола и това не би било добре за детето.
– Как тези ярки, артистични сюжети – Дон Кихот, летящи хора, клоуни, се появяват в главата ви и на платното?
– Вече съм го казвал и не го крия: аз рисувам театрални картини. Нямам представа дали има такъв термин въобще, но те са театрални, защото през целия си живот аз съм правил няколко неща: театър, кино и телевизия. Просто сменям театралните средства с боя, с художествено средство, за да изразя същата идея. Затова на някои хора моите картини им приличат повече на илюстрации, на разкази. Така е, защото аз рисувам идеи. Не мога примерно да почна да „цапам“ и ако нещо се получи, да кажа: аха, това може да стане еди какво си. Не мога да седна и да направя нещо, преди в главата ми да има конкретна идея какво е, как изглежда, каква да е композицията…
– Бързо ли рисувате и коя част от деня е най-продуктивна за вас?
– Акрилът ме пришпорва да работя бързо, защото бързо съхне. А спя по 4-5 часа на денонощие, така че през останалото време, когато не съм в телевизията и не съм зает с нещо друго, рисувам. Аз съм работохолик откакто напуснах ВИТИЗ.
– Най-хубавият комплимент, който сте получавали за картините си от капацитет в тази област или от непредубеден зрител?
– Има един комичен коментар във Фейса от една дама, която не познавам. Тя написа „Ти като художник си много по-добър…“. То излиза, че съм по-лош актьор, отколкото добър художник – не смятам, че е добра атестация след 30 години работа, но така го е написала жената (смее се). Иначе задължително трябва да кажа с кои се съветвах през цялото време, освен с моята галеристка. Почти за всяка една картина се консултирах с Гроздан Илков-Графа – много голям художник за мене. Вкъщи вече няма място от негови работи, толкова го харесвам. Също и със Стилияна Узунова – все още я наричат млада българска художничка, която е шеф на гримьорите в „Като две капки вода“ и „Маскираният певец“, с Гергана Лалова, с Елена Гаврилова, с Живка Маринова – и те художнички, които работят при нас. Това са няколко човека, които през цялото време ме насочваха. Те правеха анализ на картините, което изключително много ми помагаше. Затова толкова бързо успях да се променя – на практика за 3 месеца. Ако погледнат първите и последните картини от периода, хората веднага ще разберат каква е разликата. И аз я виждам – тя е огромна.
– Какви са вашите клиенти? Вероятно най-вече колеги артисти…
– Не са само колеги, всякакви има. Примерно ако 20% са мои познати, които са купували картини, останалите 80% са хора, които въобще не знам какви са, що са… Много е широк диапазонът, може би защото нямам определен стил, може би защото рисувам всякакви неща, не зная…
– Смятате ли, че ако не бяхте известен актьор и тв персонаж, пак щеше да има такъв огромен интерес към картините ви?
Много е странно, аз в началото смятах, че хората ги купуват заради името ми, за да имат част от Зуека или нещо такова. Обаче като се замислих, си казах: добре де, ама когато човек си дава парите за определено нещо, то не е само за името – нали пари се дават за ценни неща. Тоест, изглежда, на тях картините наистина им харесват.
– Би ли могъл един художник в България да се издържа само с изкуството си?
– Много е трудно. Има една Фейсбук страница „Купи изкуство, подкрепи художник“. Когато реших да покажа картините си там, се свързах със създателите й, които са известни автори, и покрай тоя сайт започнах да гледам картини на много български художници. Пандемията малко вдигна процента на продажбите в Интернет, обаче много им е трудно на абсолютно всички. Не може една картина, която видимо струва над 1000 лева, да се предлага за 100. Или пък дори имаше и такива: „Кой колкото даде…“, защото човекът няма пари да си купи бои… При мен нещата просто се застъпват: все пак хората, като видят „Зуека“, поне им е ясно за кого става дума и има някакво любопитство. Тоест, да, и името много помага. Но в момента има страхотни неща от български художници в Интернет. Буквално всеки ден виждам не по-малко от 50 работи, от които съм истински впечатлен. И сега ще го кажа: хора, когато решите да купувате подарък за някой близък, купете му картина. В сравнение с нея чисто материалните неща не струват нищо. Докато картината, на бизнес език, винаги е добра инвестиция за този, който я притежава.
– След предизвикателството на първата изложба какви нови изненади да очакваме от вас?
– Това, което в момента аз, Влади Априлов, Анна Василева и Жени Косева правим, е нещо съвсем ново, което започна буквално преди седмица. Един YouTube канал, който се казва „Ние, българите“ и който стартирахме с една-единствена цел – да накараме българите да се чувстват българи. Каним сънародници от цял свят да ни пращат малки видеа за своето ежедневие, за това какво обичат, как спазват българските традиции, ако имат необходимост, а ако нямат – защо нямат. Кое им е трудно в живота навън? А на онези, които са си у нас? Какво ги кара да се гордеят, че са българи?… Имаме и смешки, и скечове, и документален филм, заснет от Жени и Ани миналата година: „Актьори по време на пандемия“. За него те интервюираха 22-ма артисти, в момента сме пуснали Филип Аврамов и Стефан Мавродиев. Това са изключително интересни разкази на мои колеги – какво правят, когато не могат да работят. Аз лично се просълзявам на всяка втора минута. Абонирайте се, защото тепърва ще има още по-любопитни неща.
