На 23 декември 1940 г. е роден Емил Димитров, кралят на българската поп музика. Неговият земен път завърши 65 години по-късно, но духовно, той продължава да е в сърцата ни и до днес.
Освен своите незабравими шлагери, Емил остави и спомена за духовен аристократ, за човек, който крачи далеч пред времето си, за артист, прескочил границите на родината си, за да възхити с музиката си недостъпната тогава, за хора от нашите ширини, Европа. Записана в Париж, неговата „Моника“ води в най-престижните класации на стария континент седмици наред.
Митко Щерев, като диригент и пианист на неговия оркестър „Синьо-белите“, е бил редом до звездата в продължение на три години. Там той прави и първите си опити като композитор, за да достигне до признанието да бъде обявен за най-добрия автор на българска филмова музика за двадесети век.
– Г-н Щерев, песента с френски текст „Моника“, преди това се е казвала „Моя страна, моя България“. Вие сте аранжьор на този вечен хит, превърнал се във втори наш химн. Как бе създадена тази песен?
– С Емил, съпругата му Мариета и импресариото Васил Андреев пиехме кафе в хола на вилата на Княжево. Емил беше в прекрасно настроение и докато обсъждахме последните клюки в шоубизнеса той седна на пианото и започна да свири някакви импровизации. След няколко минути налучка рефрена на „Моя страна“ и го запя на френски. Подобни неща той често правеше, но сега, след като изпя целия рефрен, спря и попита: харесва ли ни? После добави фразата „Моя страна, моя България“ и я изпя като продължи по нататък на български. Признавам си, че с този текст рефрена не ми хареса.
– Васил Андреев дооформя думите, нахвърлени от Емил и в крайна сметка песента е записана и влиза в репертоара ви? Как бе посрещната тя от публиката?
– Без ентусиазъм. Не само от зрителите, но и от нас музикантите. Не бяхме готови за това. Смятахме, че като пишеш нещо патриотично, се натягяш на властта, правиш го за награди и звания. Комисията забрани излъчването ѝ по радиото, като я обяви за емигрантска. Трябваше да мине много време, „Моя страна, моя България“ да бъде оценена по достойнство.
– Коя беше първата песен, която сте композирали за Емил?
– „Нора“ по едно чудесно стихотворение на Дамян Дамянов, вдъхновено от пиесата на Ибсен. После написах „Хей Мадлен“ и „Елеонор“. Той много ги хареса.
– През 1971 година най-прочутата фирма за грамофонни плочи „Пате Маркони“ предлага на е Емил и на вас да останете в Париж и да пишете песни за нея. Осигуряват ви изключителни условия: жилища, пари…? Защо отказахте?
– Тогава Емил, като композитор, беше на топа на френската поп гилдия. Той нае скъп апартамент на 200 метра от Айфеловата кула. Идваха много певци, композитори, ходехме по партита и луксозни заведения. Предложението да останем настина бе много съблазнително, но това значеше да ни обяват за невъзвращенци. Аз току- що се бях оженил, роди ми се дъщеря, не владеех френски. Емил знаеше, че го искат само като композитор, а той обичаше сцената, публиката. Предстояха му турнета в бившия Съветски Съюз, от които не искаше да се откаже?
– И той предпочита СССР пред Франция?
– В Русия го боготворяха! Концертите ни бяха в огромни зали. Час и половина, докато Емил пее, публиката крещи. Не можем да се чуем, какво свирим. После ни измъкваха през тайни входове, защото, ако феновете ни имаха достъп до нас, оставахме без дрехи. Късаха всичко. Хвърчаха копчета, като при „Бийтълс“. Руснаците ценяха Емил не само като певец , а и като композитор. Покаже ли се на улицата, наставаше стълпотворение. Това обаче, не му пречеше, след всеки концерт, въпреки умората, да разписва по половин час автографи.
– Но не такова е отношението към него в България. Той късно става заслужил, а със званието народен артист, така и не го удостояват. Защо?
– Членовете на казионния тогава Съюз на българските композитори /СБК/ не го понасяха. Завиждаха за големия му успех и за разлика от французите, не го приемаха в редиците си. Обявявяха музиката му за пошла и крадена. Песните му се забраняваха за излъчване по радиото. На спектакли обаче, никой не можеше да ги забрани, защото Концертна дирекция печелеше от Емил пари, които отиваха в държавата.
– Как се отнасяше Емил към вас. Какви бяха странностите му?
– Той никога не се е държал като звезда. Не е правил скандали и забележки на оркестъра. Зараняваше ни да пием преди работа. Много се страхуваше от пътуване със самолет. Преди концерт се затваряше в гримьорната и при него можеше да влиза само Васил Андреев. Някакви специални ритуали, обаче нямаше. Обожаваше всичко френско. Обличаше се по последна мода, като артистичните си дрехи купуваше от Париж. Харесваше и слушаше Жилбер Беко, Патрисия Карли, Шарл Азнавур… Беше етичен и с чувство за хумор. Никога не е парадирал и с богатствата си.
– А тази история с прочутия осмобил?
– Той чул, че някаква американска звезда има такова лимузина и каза на Васил: И аз искам. Като я купи, държавата я обмити с уникално за това време мито. Той го плати. Това стигнало до Тодор Живков, който го повика на среща. Емил тръгна видимо притеснен. После ни разказа какво се е случило. Живков го попитал: „Вярно ли е, че си платил 3700 лева мито за някаква американска кола?“ Уплашен, Емил започнал да обяснява: „Ама аз, другарю Живков, винаги честно съм си изкарвал парите, можете да направите проверка, платил съм си всички данъци. Тогава Първият се засмял и казал: „Дай да ти стисна ръката, доживях да видя един по-богат българин от мен“. Така щастливо завърши тази история.
– Забравя ли се с времето Емил Димитров? Направено ли е достатъчно да се съхрани неговото творчество?
– Емил живя, композира и пя по времето на „италианската инвазия“ в България, която започва от 1955 и затихва около 1970. Неговите композиции и стила му на пеене са под силното влияние най-вече на Доменико Модуньо. В началото на кариерата си Емил не само го е имитира, като начин на вокалиране, но и възприема доста детайли по отношение на визията. За съжаление музиката на Модуньо е прекалено самобитна и прекалено италианска, бих казал. Този стил още тогава беше демоде и неконвертируем както от европейска, така и от англоамериканска гледна точка.
В музиката на Модуньо липсва „суинга“. А той – суинга, е в основата на класическия рокендрол, който пък е в основата на поп музиката въобще. Между 1955 и 19 70 година в Италия и Франция почти всички поп певци бяха бивши актьори. Емил не прави изключение. Неслучайно първата песен, която композира и изпява, е „Арлекино“. Именно написаното по-горе ме кара да съм песимист относно интереса на младите поп певци, защото структурата и стила на песните на Емил много трудно могат да се адаптират през 2021.
– Опитайте се да опишете Емил Димитров с няколко изречения…
– Емил Димитров е много специална фигура в историята на българската поп музика. Като казвам специална имам предвид, че преди всичко той е много талантлив композитор, който сам изпълнява песните си. Такива личности са Рей Чарлс и Шарл Азнавур, например. Той е композиторът и певецът, който създава първите три хита, които българите тананикат и свиркат, вървейки по улицата: „Арлекино“, „Нашият сигнал“ и „Песен за мама“, и първият български композитор, който има няколко хита в Европа…
Интервю на Исак Гозес