Носителката на „Икар“ Елена Димитрова вижда насън първата си роля

На пръв поглед може и да не разпознаете лицето й, защото то не изскача след надписите на всеки тв сериал. На улицата може и да я подминете, защото тя е като тлеещо въгленче, което избухва на сцената. Елена Димитрова, която преди броени дни грабна наградата „Икар 2020“ за водеща женска роля, заплаща с тази относителна анонимност цената на удоволствието да не бъде тривиална актриса, да не играе банални образи – нейните героини най-често са символи, призраци, чиста енергия. Но за нея това не е тегоба, а избор.

„В последните години повече се радвам на възможността да работя по темите и текстовете, които искам, с хора, с които сме съмишленици. Така че не съм се пре-вълнувала от възможността да спечеля статуетката, беше ми достатъчно, че са забелязали представлението, тъй като то е доста особено“, обяснява актрисата от Театрална работилница „Сфумато“, отличена за превъплъщенията си в спектакъла „Как е“ по Самюъл Бекет с консултант режисьорката Василена Радева.

Елена вече имаше две номинации за „Аскеер“ и една за „Икар“ преди пластиката на скулптора Момчил Мирчев най-сетне да кацне на рафта в дома, който скоро ще бъде напуснат, за да се преместят в друг, по-близо до

детската градина на 3-годишната Леа

„Давам си сметка, че актьорът трябва сам да реши от какво има нужда в пътя си. Преди доста години страхотно успокоение ми донесе фактът, че осъзнах какво искам да правя и накъде да вървя. Не бих казала, че усещам някаква цена, която плащам. Не се чувствам онеправдана или незабелязана – това някак си спря да ме интересува. При нас винаги има някаква опасност да сме зависими: дали си зает, избран, поканен… Казах си, че не искам да живея с тази зависимост, защото тя наистина може да те направи много нещастен“, казва Димитрова, която редовно участва в независими, експериментални проекти, понякога дори в пространства, които по принцип не са предназначени за театър. „Знам, че този тип театър е по-малко посещаван от институционалния и е съвсем логично да е така. Зависи човек доколко има нужда да бъде разпознаваем и доколко просто иска да си върши работата и да се чувства добре в нея“, категорична е актрисата.

Въпреки че двойно прецизната Везна с асцендент Везна рядко е доволна от себе си и изобщо не държи да бъде без почивка в устата и очите на хората, театралните зрители не може да не са я откроили: в спектакли като „Зимна приказка“, „Оооо – Сънят на Гогол“, „Стриндберг в Дамаск“, „Завръщане във Витенберг“, „Медея – майка ми“, „Между празниците“, „Самолетът закъснява“, „Синята брада – брак без приказка“ и още проекти на „Сфумато“. Елена Димитрова обожава и киното. Последно е снимала в късометражния филм със заглавие „Майка“ на режисьора Ивайло Нинов, който живее в Англия. В него актрисата е „утроба под наем“:

печели кастинга, докато е бременна

наистина, но работата на снимачната площадка се отлага с година и тя се превръща в сурогатна майка на екрана, когато вече е родила Леа. Лентата има премиера на кинофестивал в Испания, където се сдобива с 2 награди – на публиката и на критиката, завъртат се и 2 прожекции у нас – в отложената заради коронавируса версия на София Филм Фест и на „Златна роза“ във Варна тази есен. Заедно със своя творчески и житейски партньор – известния актьор Цветан Алексиев, Елена е главно действащо лице и във филма на режисьора Любомир Младенов „Кораб в стая“, аплодиран на Международния кинофестивал в Токио.

Любовта на Елена със седмото изкуство не е случайна: нейната прабаба по майчина линия е актрисата Мария Тороманова-Хмелик, която играе във филма „Любовта е лудост“ (1917), дал мото на цял фестивал. „С годините открих, че като лица имаме нещо доста общо“, отбелязва тя. Родителите й обаче не са с откровено артистични професии: били са видео инженери в БНТ.

„В началото особено майка ми не приемаше на сериозно моите занимания. Като тийнейджър, покрай една приятелка, се записах в самодейната театрална школа на Елена Горбаткова, която е създала много актьори. Запалих се оттогава и започнах жадно да ходя на театър, ала не си представях, че мога да кандидатствам в НАТФИЗ, чувствах се по-скоро любител. Но като завърших гимназия, Елена Горбаткова нареди: „Идвай да подготвяме материалите!“. Тогава не се получи – бях стигнала до последния кръг и ме скъсаха, но не го приех като трагедия. Случи се след това, слава Богу – проф. Елена Баева ме прие в своя клас“, разказва Димитрова.

От първокурсничка тя често кисне в старото „Сфумато“ на бул. „Руски“ („…това беше театърът, който свръхмного ме впечатляваше“), но проф. Добчев я забелязва не там, а в 2 студентски представления – „Смъртта на Дантон“ от Георг Бюхнер и „Стари времена“ от Харолд Пинтър. „Точно бях завършила, не бях на щат никъде, когато Иван Добчев ми се обади.

Тогава работех в магазинче за дрехи

и бях тръгнала сутринта на работа, а той репетираше „Стриндберг в Дамаск“. Йоанна Темелкова си беше счупила крака и ме извика на нейно място. Изведнъж попаднах на сцената със Снежина Петрова и Малин Кръстев!… Така и не отидох повече в магазина“, припомня си отличната актриса. За нея няма по-трудна от първата й задача в „Сфумато“ – бойното кръщение се превръща за Елена в най-големия професионален прелом.

„Репетирахме от сутрин до 22 ч. Бях на ръба на физически и психически срив. В един момент си казах: никога няма да го направя, явно трябва да я сънувам тази роля. И наистина – видях я насън. На другия ден си спомнях гласа от съня и той ме водеше. Накрая Добчев каза „Добре!“, което беше направо невероятно“, споделя почти мистичните си преживявания актрисата. Макар че в „Лазар и Иисус“ след това също не й е лесно, лека-полека Елена Димитрова се налага като една от примите в екипа на проф. Добчев и проф. Маргарита Младенова и повече от 12 години свещенодейства в театралната работилница. Там среща и своята половинка Цветан Алексиев, с когото са били рамо до рамо в множество спектакли и с когото гледат в една и съща артистична посока. Къде другаде да й се случи влюбването?!

В дългата пауза, наложена от мерките срещу разпространението на COVID-19, актрисата има усещането, че отново се е върнала на пълен режим към първите дни на майчинството. „Иначе и при двете неща чувстваш, че си длъжник на другото. Постепенно обаче се научих да не ги смесвам. В театъра гледам да съм в театъра и с главата си, а когато съм с дъщеря ми – гледам да съм с дъщеря ми“, казва Елена. Ала дори в този „празен“ от репетиции и пълен с близки хора период не престава да копнее за „Тленна прах“ на Пинтър и за драматургията на Чехов…