Павел Поппандов: Мамалев за мен не съществува, с Радичев не поддържам връзка

– Тези дни загубихме големия ни поет Петър Караангов, с когото сте приятели повече от 40 г. Какво ви свързва с него, г-н Поппандов?

– След като завърших ВИТИЗ, започнах работа в Киноцентъра. Той беше заместник генерален директор на Павел Писарев. Още от преди това го познавах като поет, беше написал прекрасни текстове за популярни песни. Покрай работата в киното се запознахме. Много силно ме впечатли, когато свалиха от екраните филма на Людмил Кирков „Кратко слънце“ с мое участие, той и Павел Писарев застанаха на страната на филма и не бяха съгласни. Но в онези години други решаваха, т. нар. идеологически козметици. Тогава Петър Караангов показа твърда позиция и така започна нашето приятелство.

– Разбрахте ли защо е бил против спирането на филма?

– Не. Не съм го питал, то беше ясно. Същата позиция той заяви и когато отрязаха края на филма „Равновесие“ – на същия творчески тандем Людмил Кирков и Станислав Стратиев, след Московския кинофестивал. Караангов продължи да работи в кинематографията, макар директор да стана Никола Ненов.Това за мен означава, че това е човек с позиция и стои на страната на истината. Не е от тези службогонци-нагаждачи, с каквито бе пълна сферата на културата.

– Ходехте ли си на гости?

– Не, просто имахме симпатия, която се усещаше във въздуха. Виждахме се в Дома на киното. Имам много приятен спомен от неговата 50-годишнина. Не бях канен на този юбилей, той беше в много тесен кръг в една малка зала. Научих, че празнува там и не знам как ми хрумна малко нетрадиционен и смешен ход, но го направих – отидох до ресторант „Гамбринус“, той беше наблизо, там се изпълняваха стари градски песни. Попитах кой е шефът на оркестъра, посочиха го и му предложих много добър хонорар, ако приемат предложението ми да дойдат с инструментите си до Дома на киното и да поздравим юбиляря Петър Караангов. Вероятно хонорарът им е харесал, защото те въобще не знаеха кой е той. Даже се получи една комична ситуация – пианистът вика „Аз пианото не мога да го взема“, а аз му отвърнах, че не е нужно, само да дойде. Изненадващо влязохме в залата и изпълнихме три песни. Една от тях беше по желание и той си избра „Моя страна, моя България“ на Емил Димитров. С наша дружна подкрепа изпяхме песента и това беше поздравът ми. Много мило и приятно стана.

– Наскоро излезе най-новият ви филм „Пепел срещу слънцето“…

– Един ваш колега си беше направил труда да преброи ролите ми в киното и се оказа, че това е 131-ата. Но се получи уникален парадокс – не можах да отида на премиерата от страх да не се заразя от този коварен вирус. Прожекцията се състоя в столичен мол, паралелно в три салона с малко публика и спазване на условията. Когато ми предложиха преди няколко години да участвам, както винаги пожелах първо да прочета сценария. И след като го направих, мигновено разбрах, че това е истинска история и ще стане прекрасен филм. С нескрито удоволствие и желание се включих в тази продукция. Удивително е, че Калинови са трима братя, млади, интелигентни момчета. Снимачният период беше изключително приятен. Освен че много си разбират от работата, са много възпитани и ерудирани. На няколко места им предложих чисто актьорски да направим промени в интерес на филма и те с охота ги приеха. Мои приятели са били на премиерата във Варна на фестивала „Любовта е лудост“ и казаха, че филмът си заслужава да бъде гледан и е един от ярките български филми, направени през последните години.

– Вие сте в ролята на пациент на героя на Юлиан Вергов. Как се сработихте?

– Тя е епизодична роля, на болен, който лежи в болнична стая, в която пристига и главният герой на Юлиан Вергов – доктора. Много приятно впечатление ми направи и играта, и самото поведение на Вергов, той освен че си е извоювал име, вярвам, че ще има много по-голямо поле за изява в бъдеще. За първи път снимахме с него.

– Имахте ли много дубли?

– Те обикновено се правят заради самата застраховка, за да може да се избере по-доброто. В днешно време е хубаво, че веднага можеш да видиш резултата, защото някога не беше така – правят се два-три дубъла, слага се в кутията, тя заминава в лабораторията и няма време за поправка. През годините съм имал такива случки – най-много съм работил с Людмил Кирков и Мариана Евстатиева. Когато актьорът му предложи нещо, ще го кажа откровено – което е глупаво и не на място, за да не му скърши хатъра, режисьорът приема предложението и се снима това, но след това то не влиза във филма, защото е ясно, че не му е там мястото. Но това поддържа духа и настроението, създава впечатление в актьора, че е направил нещо съществено. И аз съм имал такива случки.

– Как живеете откакто е пандемията?

– Организирано, с всички предпазни мерки, защото основната задача е не да опазиш само себе си, а и близките и приятелите си. Аз съм абсолютно за твърдите мерки и против Мангъров – този човек трябва да бъде изолиран и да не му се дава достъп до медии, защото имам чувството, че той е агент на коронавируса, пуснат в нашия филм. Има едно стихче „Бабо Мравке, где така“. Накрая, когато тя го пита, що ще чиниш ти зимъска, и го перифразираме, когато короната запръска, срам не срам ще отида при Баба Мравка. И ние като щурчето малко си поживяхме през лятото безгрижно и резултатът е налице.

– Вашите близки как са?

– Дъщеря ми и зет ми преживяха това съвсем скоро. Донесе го една от внучките ми от училището. Поразително е, че при децата все едно, че такова нещо не е имало. Едната е на 10, другата на 6. Слава Богу, че не се стигна до болница, през цялото време поддържах връзка с моето джипи д-р Ставрева и една уникална лекарка от инфекциозната клиника във Военна болница д-р Войнова. Звънял съм им по никое време и винаги са ми отговаряли. Много се бях разтревожил, дори в един момент усетих, че ме обхваща паника. Дори и днес ходих да ги видя, но пак от дистанция. Карантината им свърши, но дъщеря ми реши още една седмица да са изолирани. Ходя с маска до входната врата, звъня, оставям каквото са поръчали да им напазарувам и стоя на дистанция. Като санитарен инспектор съм с един пулверизатор със спирт, като се кача в асансьора, пръскам бутоните, в кабината, абсолютно всичко.

– Какво друго изпуснахте заради коронавируса?

– Слава Богу, имах късмет, успях да снимам още един филм преди есенната вълна. Казва се „Един асансьор разстояние“, режисьорът е дебютант Крис Захариев. Тогава леко беше започнала да тръгва втората вълна, а до един бяха само млади момичета и момчета, като изключим уважението и респекта към мен, много силно ме впечатли, че тези деца спазваха стриктно всички мерки. Защото снимахме в една стая, много хора, но всички бяха с маски и дезинфектанти. Но това ми беше късметът да не пропусна и тази година да снимам нов филм.

– Каква е ролята?

– Един обикновен човечец, който е отблъснат от една жена – Данчето Кузманова играе тази роля. Тя е богата реститутка с интереси към литературата. Моят герой участва в чисто битова кражба с още няколко души – крадат й бижутата. Тя живее под наем. Те са самотници, моят герой й предлага да живеят заедно и след като тя го отблъсква, той решава да й открадне бижутата.

– Какво стана с вашия проблем в блока – имахте заведение, което искахте да махнат?

– Реши се този проблем и вече разполагаме с още един вход. Особено сега при тази пандемия, да минават 300 души през един вход е много по-рисковано, отколкото ако имаш три входа. Общината не си мръдна пръста, но са прекратили договора с ресторанта и входът вече е отворен. Благодаря за помощта и на вас от „Телеграф“, че дадохте гласност на този проблем. Но сега има друг. Наричат нашата местност „Вилна зона Люлин“, над Горна баня. Чудя се на този, който отговаря за чистотата в Овча купел, не се е качил да види какво стана – по-надолу има частен хотел с два огромни контейнера, а при нас са сложили по едно-две контейнерчета. Събота и неделя си идват виладжиите, но и много хора на пикник. Кофите се препълват догоре и почва всичко да пада. Освен това довеждат тук и маркираните бездомни кучета и ги пускат при нас. Те почват да влачат тези боклуци и ставаме като едно сметище. Като дойдат от чистотата, събират каквото могат набързо и си тръгват. Как не видяха, че имаме нужда от поне още два контейнера. Мислех да се обаждам, но при тая тежка ситуация в момента, кого да занимавам и кой ще ми обърне внимание.

– Какво става с НЛО?

– Отдавна за мен е приключена история. Каквото направихме с Велко Кънев, до – тук. Мамалев за мен не съществува, с Антон Радичев не поддържам връзка. Това, което направиха с този тъп концерт в НДК, спекула „Да си спомним“. Е, като си спомнихте, защо не дадоха някакви пари на съпругата на Велко? Не ми е приятна темата и не желая да си спомням за тези хора.