Пенелопе Крус: Станах актриса заради Педро Алмодовар

Тя е на 46 години и продължава да бъде олицетворение на идеала за страстна испанска жена. Тя е Пенелопе Крус – една от най-горещите и талантливи актриси из международния филмов пейзаж. Крус носи магията на Мадрид и насища екрана с еротично електричество във всеки свой филм. Тя се снима в големи американски продукции за широка публика и в независими европейски фестивални произведения за ценители. Миналата година я гледахме в най-новия филм на Педро Алмодовар “Болка и величие”, вдъхновен от собствения му бурен личен и артистичен живот. Сега тя работи по новия проект на своя любим маестро, подобаващо озаглавен “Паралелни майки”, предвиден за 2021-а година. Предстои да я гледаме и в женския шпионски трилър “355”.

– Пенелопе, как се чувствате като една от най-обожаваните жени на планетата?
– Некомфортно. Изобщо не мисля за себе си по този начин. Никога не съм била твърде самоуверена относно излъчването ми и начина, по който изглеждам. Отделно предпочитам и да не се фокусирам твърде много върху това. Истината е, че сега се чувствам по-добре от когато и да е било. По-красива и уверена. За нищо на света не бих заменила начина, по който се чувствам сега за начина, по който съм се чувствала на 20-годишна възраст. Тогава страдах от много повече несигурност и притеснения. От неща, за които с времето разбираш, че не са от значение. Не бих се върнала във времето.

– Колко е важна за вас творческата връзка с легендарния Педро Алмодовар?
– Невероятно важна. Толкова съм му благодарна за всичко, включително и за “Болка и величие”. Едно толкова специално произведение, за което той отново ми се довери. Педро отново заслужи любовта на ценителите на киното.

– Какво беше по-специалното в този филм, който наистина стана световно кино събитие преди пандемията да парализира цялата индустрия?
– Това е личен филм за Педро и разказва за серия от срещи на Салвадор Майо, който е успешен режисьор в житейска и творческа криза. Някои от срещите са физически, други са спомен. Виждаме фрагменти от детството му през 60-те, когато той и семейството му се преместват в Патерна в търсене на просперитет. Запознаваме се с първата му страст, първата му любов като пораснал в Мадрид през 80-те, болката му от края на тази връзка, писането като терапия, за да забрави, преждевременното откриване на киното, изправянето пред невъзможността да продължи да снима филм. В главната роля е нашият прекрасен приятел Антонио Бандерас, който е работил с Алмодовар в любими мои филми като “Матадор”, “Ела, завържи ме”, “Кожата, в която живея”. Аз играя майката на малкия Салвадор.

– Какво е за вас този човек, този прочут и уникален режисьор и разказвач?
– Педро е много повече от приятел, покровител, колаборатор. Той е основната причина аз да стана актриса. Като малка си спомням, че се промъквах на снимачните площадки на неговите филми в Мадрид и го шпионирах. Бях на 14 години. Успявах да убедя охраната да ме пусне всеки път. Стоях там около час, гледах го как режисира и се надявах един ден той да режисира мен. И точно това се случи. Години по-късно направихме филми като “Жива плът”, “Всичко за майка ми”, “Завръщане”, “Разкъснаи прегръдки”, а сега и “Болка и величие”.

– Разказахте ли му как сте се промъквала на снимачната му площадка преди години?
– Не мисля. Странно е, но винаги забравям да му разкажа тази история.

– Каква беше репутацията на Алмодовар в Испания през 80-те години на миналия век? Период, който е ключов за сюжета на “Болка и величие”.
– Още тогава имаше славата на смел и провокативен творец. Много хора бяха шокирани от нещата, които снимаше, но още повече хора знаеха, че той създава специално кино, които ще издържи теста на времето и ще бъде третирано като модерна испанска класика в областта на седмото изкуство. Както и стана. Без Педро моята страна щеше да бъде много по-бедна в културно отношение. Много хора на изкуството смятат, че той беше ключов фактор в прехода на Испания след смъртта на Франко в средата на 70-те години на миналия век. Те не могат да си представят този процес без него и неговото творчество.

– По това време вие сте била дете. Каква бяхте като малка?
– Бях странно и палаво дете, обсебено от танците. Танцът беше моето изразно средство и до голяма степен ме оформи като човек. Освен това винаги съм обичала да подстригвам косите на хората. Родителите ми имаха салон и се занимавах с това още откакто бях девет годишна. И до днес съм запазила тази своя страст, или по-скоро забавно хоби. Което обаче аз си взимам насериозно, независимо от оценките на хората за моя талант в тази област. И сега бих подстригала всеки, който ми позволи. Преди време си поиграх с косата на СалмаХайек, която е една от най-добрите ми приятелки. Подстригвала съм я един път в нейната къща, токът беше спрял и стояхме само на една свещ. Ето това се казва доверие. Радвам се, че съм съхранила детските си интересни и черти. Поне някои.

– Как приемате напредването на годините?
– Остаряването трябва да се празнува. В Испания особено, всички обичаме да се чувстваме млади и темата за навлизането във възраст изобщо не е повод за треговги и стрес.

– Защо заминахте за Америка?
– Заминах с идеята да се върна след като участвам в един филм – всичко трябваше да отнеме три месеца. Но после веднага получих нова роля. Винаги ще обичам Испания, но предпочитам да живея в САЩ, където винаги съм се чувствала като гражданин на света. В Холивуд обогатих представата си за киното, снимах се в гигантски мегапродукции като поредицата “Карибски пирати”, където играх с хора като Джони Деп. Той е като паднал от Марс – една от най-големите звезди на планетата и в същото време толкова уникален, неповторим човек извън всичко познато.

– Какво означаваше за вас спечелването на наградата “Оскар”?
– Беше невероятно. Не бих казала, че е сбъдната мечта защото никога дори не съм си и мечтала да бъда на тази сцена и да приема тази легендарна златна статуетка. Да правя пари като актриса беше научна фантастика за мен, какво остава за най-престижната и бляскава награда в киното. Трудно е да опиша с думи момента, в който обявиха името ми. Вече знам, че киното е моят живот и смятам да играя до дълбока старост

– Коя е най-голямата преграда пред успеха?
– Страхът има способността да парализира човека най-много и да го постави в капан, от който излизането е най-трудно. Страхът поразява толкова много наши решения. Не трябва да позволяваме на страха да ни отнеме свободата. Особено в тези времена.