Пясък ослепява чужденците, които влизат в Нубийските пирамиди

Преди три години кацнах в Хартум след пауза от 30 години. Бях точно на 20, когато за последно помирисах бриза от Нил. Стъпвайки на суданска земя, сълзите ми неволно потекоха, също както от векове текат Синият и Белият Нил. Судан за мен не е просто туристическа дестинация, а моето отечество. Баща ми беше чистокръвен нубиец, роден в град Шенди, намиращ се само на 10 минути път от Нубийските пирамиди в Мерое. В Судан остана голямата част от моето семейство – 7 лели, 4 чичовци и 43 първи братовчеди. Там останаха дълбоките корени на моето родословно дърво, а короната му е безспорно в моята прекрасна родина България. Колкото и да се лутам цял живот между Дунав и Нил, между Черно и Червено море – любовта ми е еднаква, тя няма граници, разказва Моля Ал-Ахмед.

В света има доста пленяващи с красотата си места, които ви омайват и остават дълбоко кодирани в зрителната памет и съзнанието. Едно от тях е Судан. Живописните оазиси и високите планини се конкурират с безмълвната златиста пустиня, а крайбрежието на Червено море се бори по красота и величие с бреговете на Нил. Но най-впечатляващото място в Судан това са Нубийските пирамиди, пръснати в различни места.

Повечето българи свързват Нубия с първоаприлската шега на предаването „Ку-ку“, когато няколко депутати бяха препитани за отношенията на България с несъществуващата държава. В капана се хвана седесарят д-р Васил Михайлов, който до края на живота си ще носи прякора Васко Нубиеца. В древността обаче Нубийското царството е било обширна и могъща държава, конкурираща се с Египет.

Спомен за славните времена са пирамидите

Те са общо 223 – в Керма, Набта, Нури, Нага и Мерое, което е два пъти повече от тези в съседен Египет

Странното е, че въпреки вековете, горещините и честите пясъчни бури пирамидите в Судан са непокътнати, сякаш са построени вчера. Подземните гробници в тях са изключително богато украсени. Баща ми приживе ми е разказвал за пирамидите на Нури. Той самият се казваше Нури, което в превод от арабски означава „светлина“. Убеждаваше ме, че е потомък на нубийски цар. Това, което за мен беше детска приказка, се оказа нещо изключително внушително и напълно реално. Нубийските пирамиди са на над две хиляди години – приблизително на толкова е била Хеопсовата пирамида, когато са я видели завоевателите от Нубия.

Когато човек кацне в Хартум при 42 градуса по Целзий, винаги се изненадва, че местните са облечени в якета и маратонки, защото за тях това е зима. Суданската столица се раздвижва от ранни зори, докато е хладно. Всеки гледа да свърши нещо, преди слънцето да се издигне над Нил. Сутрешната молитва гръмва от високоговорителите на джамиите още в пет сутринта. Преди нея вече сме в пикапа на чичо ми Мунеем, за да потеглим към най-мистичната точка на Черния континент – Нубийските пирамиди.

И така след два часа и половина пътуване изведнъж слънцето осветява триъгълните върхове на изрядно подредените 80 миниатюрни пирамиди. Гледката е повече от зашеметяваща! Наложи се да яхнем най-сигурния транспорт в пустинята – камилите. Да се стигне пеш до гробниците, е рисковано, тъй като огромните пясъчни дюни се преодоляват трудно, а и нагорещеният пясък безпощадно пари. Само за два долара бедуините ни качват на „корабите на пустинята“, които бавно и славно ни доставиха до дюните. Наоколо цари пълна тишина. Седнах на една каменна стена до пирамида номер 13 и за миг мислено се телепортирах в някогашна богата Нубия – страната на красивите царици, на пшеницата и златото.

Поверието гласи, че ако нямате нубийска кръв, не трябва да влизате вътре в пирамидата, тъй като се руши целостта на родовата аура, допускаща само свои.

Духът на този, за когото е била предназначена пирамидата,

ще се ядоса и ще ви прокълне, а проклятието тежи седем поколения

Според местните поверия, ако чужденец напира да влезе в пирамидите изведнъж задухвали страшни пясъчни бури. Пясъкът влиза в очите и в устата, дори понякога любопитните ослепявали.

Но тъй като аз съм нубийка, влязох преспокойно. Вътре усетих невероятна космическа енергия, а също хлад и лекота. Нубийците имат две системи на писменост. Надписите се римуват, което говори за невероятния талант на древните поети. Вероятно не само от майка ми – поетесата Ваня Петкова, но и от нубийските си деди съм наследила римуването и поетичната дарба.

За да обясним кои са създателите на пирамидите, трябва пак да се върнем към историята. Както вече стана ясно, звездният миг на нубийската цивилизация е, когато цар Пианхи от Набта (751-716 г. пр.н.е.) завладява Египет. Столицата на основаното от него царство се мести през 590 г. пр.н.е. в Мерое, област, която на арабски се казва Ал-Баджрауия. Така се отваря още една нова глава в историята на Судан, която започва с основанието на Великото нубийско царство Мерое. То обхващало земите между река Атбара и Синия Нил. И до ден днешен там има останки от кладенци и водни дупки, сламени къщи и големи количества от емблематичната мероитска керамика. Въпреки че столицата на Куш е в Мерое, нубийските владетели непрекъснато строяли пирамидите си в близост до Набта още от 300 г. пр. н. е. В началото на Мероитския период (ок. 300 г. пр.н.е. – 350 г.) в пирамиди са били полагани само най-знатните благородници от царския род. По-късно богаташите също получили разрешение да подражават на царете, но техните пирамиди никога не достигали до царски размери. Свещеници от висок ранг също са намерили там своя последен дом. Нубийците се отнасяли към тези съоръжения със същия свещен трепет, както и древните египтяни. В Мерое оформили връхните камъни на пирамидите във вид на птици или лотоси, израстващи от слънчевия диск. За мен най-важни бяха пирамидите на Нури, за които татко ми разказваше. Те се намират на запад от река Нил в горната част на Нубия. В тези гробници почиват 21 царе заедно с 52 царици и първенци.

Тахаря, царят на 25-ата династия, е първият владетел, за когото е изградена гробница в Нури

и това е най-голямата пирамида, построена някога на това място.

Пирамидите на Мерое са като едно подредено в пустинята лего. Четиридесет поколения нубийски владетели са погребани там. Южното гробище съдържа гробовете на трима царе – Арикакаман, Йесруваман и Калтали, както и на шест царици. В Северното гробище почиват още 30 владетели и шест техни съпруги. Техните гробници, изградени под стръмни пирамиди, са били ограбени в древни времена, но запазените рисунки по стените свидетелстват за това, че древните управници са били мумифицирани, покрити с бижута и положени в дървени ковчези.

По-големите гробници все още съдържат останки от оръжия, лъкове, стрели, конни хамути, дървени кутии и мебели, керамика, съдове от цветно стъкло и метални съдове, както и други неща, много от които внасяни от Египет, Гърция и Римската империя. Кралица Бартаре (260-250 пр.н.е.) е последният монарх, погребан в Мерое. С падането на царството на практика Нубия загубила централната си роля в региона. В средата на VI век християнството става официална религия, след като император Юстиниан и императрица Теодора пратили мисионери от Египет. Двустранните отношения с Египет постигнали забележително развитие, укрепено от общата християнска вяра. Хармоничните отношения между старите врагове обаче просъществували за кратко. Страната на фараоните сменила вярата в Христа с исляма. Ерата на мамелюците (1250-1517 г.) е била решаваща повратна точка в отношенията на Нубия с вече мюсюлмански Египет. Тя води до разпадането на християнската държава в Стара Донгола в 1323 г. и отваря широко вратата на арабските нашественици. Преди XII-XIV век голяма част от нубийците са християни от Коптската православна църква, но след това стават мюсюлмани. Ислямът започнал да се разпространява бързо в целия район, а падането на северната държава Макурия под мюсюлманска власт поставя началото на ислямския преход в цял Судан, което постепенно води до изчезването на Нубия.

Вятърът ме погали по лицето, докато все още седях на каменната плоча пред 13-а пирамида. Почистих очите си от пясъка и отново се вгледах във величието на Нубийските пирамиди, които бяха накацали насред пустинята като извънземни пришълци. Пристъпихме към джипа. След нас тичаха босите деца на бедуините, които ни пробутваха прашни сувенири. Залязващото слънце ни направи намек да си тръгваме и да оставим на мира духовете да почиват. Потеглихме, а зад гърба ни остана неизчерпаемата историяна царството Мерое и древна Нубия, а в джобовете ни дрънкаха червените миниатюрни глинени пирамидки.